Още една вечер в тихия домашен уют. Наистина тих и съвсем буквално - домашен. 10 часа...обичам да споменавам часа, отбелязва времето отлично, отбелязва някакви и същевременно никакви моменти. Все едно е нещо, а е нищо. Чудя се как щяхме да живеем необременени от него. Сигурно по-спокойно, ако не друго. И въобще от многото информация. Невежеството е сладко. Наивността е сладка....и вечерите в тихия домашен уют.
"Мъдрият приема щастието смирено, а нещастието - борбено" Тази мисъл ми напомни за това, че рядко виждам разни смирени неща. Всяко нещо придобива излишна, неистинска важност. А тя важността си я има, само че може би не винаги трябва да се назовава, да се празнува, да кънти из залите и стаите, да бъде споделяна. Дали не е по-добре от време на време да си я прибираш за себе си и да и се радваш по достойнство. Истински да оценяваш мига, следващия миг и по-следващия, ама да не ги броиш вече колко са станали. Обезсмисля се. Сметките се обезсмислят. Та за смирението и мисълта за щастието. Просто се сетих за това, че не обичам да назовавам щастието, сякаш с това действие ще го открия за "нападатели". Пазя си го за себе си...ама това пак не е добре. Общо взето всичко май си има някаква "златна среда". Мразя златната среда, обаче постоянно се намирам в такава.
Умерености. Между капките. Златна среда. Спокойствие. Равнодушие. Апатия. Ден след ден. Часове. Минути. Мигове, един, два, три...безкрайно броене...не виждам смисъл.
Затова се старая да оценявам. Да оценявам изминалия ден, чара на вечерта...а по принцип, както и сега да се наслаждавам на моментите, когато съм сама. Истински...и по достойнство.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар